За любовта и недоизказаните думи...

За човек, като мен, който неимоверно вярва в любовта, оставам доста изненадана от самата себе си и невъзможността ми да кажа на глас някои думи. Думи, които всъщност си личат в погледа ми и които всички забелязват. В такъв случай си задавам въпроса: Нужно ли е?... Нужно ли е да изричам нещо, което очевидно, дори не мога да скрия. 

Да. За пръв път в живота си, не можех да скрия чувства и емоции, и за пръв път в живота ми не ми се искаше и да го правя. Не знам с какво беше по-различно. Или всъщност знам! Беше толкова невъзможно, неподходящо, но и незаменимо. Можеше и да няма утре, можеше да няма и тогава, можеше... Но "можеше" по принцип е в минало свършено време, а ние живеем в сегашно и е. Затова независимо от това какво ни спира да изречем определени чувства, вярвам, че те не остават неразбрани. Независимо дали сте успели да кажете на любимия колко много го обичате, той със сигурност го е видял в очите ви. Вярвам, че в любовта неизказаните думи не са от значение, защото действията и ритъма на сърцето казват всичко. А, аз направих достатъчно! И, не, не съжалявам! Каквото искам го казвам, понякога е само с очи, друг път със сърце. Който трябва, разбира. За неразбралите, няма смисъл от обяснения. На тях и книга да напиша, пак няма да разберат какво искам да кажа. А любовта е толкова проста...

J. J.