Благодаря ти! / Посветено на един приятел/

Казват, че за най-хубавите спомени няма снимки. И аз потвърждавам това. За моите скромни 26 съм разбрала, че в моментите, когато си най-щастлив, последното нещо, за което се сещаш е да направиш снимка. Затова днес няма да ви показвам куп снимки от забавните дни с този приятел, а ще ви разкажа малко за него. 

Името му е Беар и беше страхотен приятел. За жалост се познавахме за прекалено кратко. Той дойде у дома, в момент, в който мен ме нямаше, отново бях някъде на поредното пътуване. Запознахме се една идея по-късно. Той вече се чувстваше у дома и за него аз бях гостенин, но бързо си се сприятелихме. Беар  беше все още малко кутре и аз все пътувах, последният път ме нямаше около месец вкъщи и когато се върнах, той вече видимо бе доста по-голям и по-разбиращ. Беше трениран да скача и да улавя въже във въздуха, което пък водеше до непрестанното му скачане върху мен и хапане на ръцете ми. И под хапане, не разбирайте, че съм буквално нахапана. Там е истинския смисъл на кучетата. Те имат възможността да те захапят и буквално да те разкъсат, но съзнателно избират да не го правят, именно по това се различават от хората. Той бе първият, на когото се доверих, знаейки, че няма да стисне зъби щом захапе ръката ми. С него си приличахме до известна степен. И двамата си бяхме нужни, като приятели. За последните му дни, няма да задълбавам, защото на мен самата ми се иска да ги забравя, макар, че едва ли някога ще стане. Но ги прекарахме заедно, най-трудните. И сега един приятел ми липсва... 

Не пропускайте всеки един момент със своите семейства, приятели, любими и любимци,  защото никога не знаете кога ще ви бъде отнето всичко това. В един момент играете футбол на двора, а два ни по-късно единият играч вече го няма, затова живейте и не отлагайте... Няма за кога...

Благодаря ти, Беар, че беше част от живота ми, макар и за кратко. Винаги ще ми липсваш! 

J. J.