Любовта е за смелите. Аз и ти не сме от тях...

Знам, че след всичко написано по темата тук в блога, оставям впечатление, че вярвам безкрайно в любовта. И това е така, но някак си съдбата не е на моето мнение. Някак си е решила, че ще върви срещу моите убеждения, но въпреки всичко няма да ме откаже и винаги ще вярвам, че там някъде, някога всичко ще се нареди, с някого...

Разбира се, до тогава ние с теб сме обречени на поредица от случайни и не до там случайни срещи. Ти, този, който успя и пребори всичко. Ти, който и да си, защото аз реално не те познавам, въпреки споделеното време. С теб делим само едно сърце. Едно сърце, което живее в две различни тела. Едно сърце и нищо повече. Понякога то е тъжно, даже в повечето случаи. Понякога е разумно, друг път се поддава на емоциите и търси, това, което винаги ще му липсва, а именно своята половина. Точно в тези моменти то ще прави грешки, но на сърцето му е позволено всичко, все пак си е нашето и сме готови да носим последствията от неговите действия. Като цяло аз нямам нищо против, но започвам да се изтощавам. Започвам да вярвам, че не си ти и ме е страх от това. Страх ме е, че моята половина ще залитне по друга половина, която изобщо няма да ми пасва и както ме познаваш, знаеш, че няма да ми пука, защото аз слушам само сърцето си. Страх ме е и точно сега имам нужда от твоята половина, за да го събера. Знам, че не ни се получиха нещата в този живот, не посмяхме да послушаме това пусто сърце и оставихме две половини разделени. Но ще те чакам в следващия за реванш, защото любовта е за смелите, а аз и ти не сме от тях... Не и в този живот!

Сега...

Наздраве!

Да пием...

За любовта, от която се отказахме и двамата...

J. J.