Спрете се бе, хора! За къде бързате?

 

Всеки сам по себе си е различен човек, с различни интереси и различни неща, които харесва в живота. Аз обичам простичките неща, като онези малките жестове, които правим в магазина към възрастна дама, като поздрава, който даваме на случайния минувач на улицата и усмивката към съседа, който все още не познаваме. Точно така, на пръв поглед нищо особено, а така топли и душата, и сърцето.

От няколко седмици съм в планината и всеки ден разхождам по някое куче. Всеки ден минавам, покрай забравени вече къщи и празни дворове. Тук-там някой комин дими и някой старец се показва на вратата. Поздравява те, заговаряте се и само от няколко изречение, денят ти вече придобива друг смисъл. Продължаваш и си мислиш, останаха ли още такива хора? Мили, учтиви, добронамерени и истински. Да, истински, защото не са погълнати от безсмислието на големия град, от материализма и сякаш вродения негативизъм у хората, които срещам забързани по улиците на София/примерно/. Толкова ли е трудно да го правим и в града? Да бъдем мили, да се усмихваме на непознати, да не се сърдим, когато някой ни пререди на опашката в магазина. В крайна сметка, голяма работа. Живота, така или иначе си върви, независимо дали още чакаш на опашката или вече приготвяш вечерята у дома. Спрете се бе, хора! За къде бързате? Влак ли гоните? Ами и да го гоните, следващия ще е тук след пет минути. Насладете се на мига, дори на този гадния, който ви измъчва /примерно/ днес. Не му се давайте. Усмихнете се. Ощипете дете по бузката в магазина, прегърнете старица на улицата, подарете цвете на непозната. Не бързайте. Прекарвайте повече време сред природата. Разхождайте повече кучетата си. Говорете повече с хората, посещавайте по-често роднините си. Слушайте техните истории. И те навярно, на времето са бързали. Кой знае за къде... Погледнете ги. По-далеч няма да стигнете. Не бързайте. Живота и без друго минава като миг. Живейте го! С усмивка!

J. J.