За онези дълги нощи...

Сещате ли се за онези дълги дни, които нямате търпение да свършат, за да се приберете и да си починете?... Обикновено са изпълнени с куп ангажименти, десетки срещи и някъде между  3-4 кафета. Да, за точно толкова дългите дни говоря, които ви се струват направо безкрайни. Всички ги имаме понякога. Но не те са в основата на днешната ни тема. Всъщност искам да си поговорим за нощите, след тези дълги дни. В повечето случаи, човек би се прибрал капнал от умора с нетърпение да се добере до любимата възглавница и да приключи,  и този ден. И в повечето случай, предполагам се получава така. Но има едни такива, толкова дълги нощи, че ти се струват по-дълги от последните три дни накуп... В тях леглото е неудобно, възглавницата е  твърде мека, завивките ти пречат, после ти липсват, а спомените безкрайни и в основата на всичко. Тези нощи те карат и да се усмихваш, и да не искаш да си спомняш. Но какво става, когато тези дълги и безсънни нощи се превърнат в нещо обичайно? Ще ви кажа какво. Става това, че не искате да идват. Затрупвате се с куп работа, попълвате таблици до ранни зори и работите почти по 20 часа на денонощие. В останалите 4 часа се опитвате да се сприятелите с проклетата възглавница, която от месеци се държи с вас, като с непознат. Нощите наистина стават дълги и трудни, макар и на практика кратки. И как се преодолява това? Как човек се събира и продължава? Колко време му е нужно да преодолее тези нощи? Ще ви кажа. Няма точен отговор. Тук сме безсилни. Веднъж се случва бързо. Друг път отнема много време. А понякога нямаш представа дали ще има край. Колкото и да продължи всичко това, то отнема много от нас. Ограбва мислите ни, времето и понякога дори мечтите. Но при всички положения не се стига до тези нощи, без преди това да си бил щастлив. И тук идва въпроса: Заслужаваше ли си? Заслужаваше ли си разбитото сърце?


J. J.