Мога без теб, но не искам!

Ако се чудиш какво е чувството, ще ти го опиша така: като буца в гърлото, която е заседнала и почти спира дишането ти. Почти. А ти се иска да не е съвсем "почти". Стомахът ти е свит. Винаги съм се чудела на този израз и до сега не го разбирам, но го чувствам. Умът ти е някъде там. Далече. Витае. Мечтае. Иска да забрави. Не става. Опитваш и се проваляш. Общо взето си едно цяло бедствие. Опитваш се да избегнеш бурята, но не можеш. Всички сме безсилни пред природата. И се оставяш на вятъра, и чакаш... Чакаш да премине всичко. Просто чакаш. И да, това е най-уморителното, защото никога не знаеш, кога ще дойде края. Молиш се да е скоро и се надяваш, но не знаеш. Имах една такава буря. Прекалено дълго чаках да отмине и вече бях загубила надежда, но ти... Ти идваш, като втора, а аз нямам сили за това. И да ти призная, ако ще трябва да чакам и тази буря, предпочитам да се преместя в пустинята. Затова няма да ти обяснявам как не мога без теб.. Истината е, че мога... Правя го вече 26 години. Но не искам без теб! Правиш ли разлика? Защото, аз - да.

J. J.