Кога разбираш, че краят наистина е край?

Разказвала съм ви за нея. Умното момиче, което постъпва глупаво. Разбира се, това е просто метафора. Но наистина имаше едни такива моменти, в които и се искаше да не постъпва толкова глупаво. Едва ли някога ще разкажа цялата и история, но нека сега задълбаем малко в края на една такава. Първо да ви попитам: Вярвате ли в любовта, обаче не просто в любовта, а в онази единствената? Защото тя - да. Онази, която е способна на всичко и не се бои от нищо, но поради някаква причина, тази любов никога не просъществува във времето или по-скоро си остава някъде там, неизживяна, и винаги се връщаш към нея. Знам колко наивно звучи. Но също така, знам и че точно тази любов ги връщаше все един към друг продължение на десетилетие. Отношенията им бяха започнали още в доста ранна възраст и продължиха до едно късно осъзнаване. Осъзнаване, че любовта е само за смелите, а те не бяха от тях...
И така, да започваме... 

Не се бяха виждали от много години и вече имаха други партньори. Бяха продължили животите си до един момент, в който той от някъде, отново се появи.  Не беше сам, но това нямаше значение за него, защото имаше в себе си нещо, което винаги го връщаше към нея. Въпреки разстоянието, което ги делеше години наред, въпреки не до там приятният край, който слагаха всеки път... Въпреки всичко. Беше една мартенска вечер, когато той отново реши да се върне в живота й, а тя тъкмо се беше отърсила от него и беше продължила по някакъв начин. Той поиска просто една среща, но една среща никога не е просто среща... Не и при тях. Разбира се, може да си представите, че първият й отговор веднага беше - не. Но не след дълго, тя промени решението си и реши да откликне на поканата му. Може би, погледнато отстрани изглеждаше, като грешка, но тя не се интересуваше от това. Искаше да получи много отговори на въпросите, които се породиха у нея, след тази неочаквана поява. Не ги получи, но пък след време разбра нещо, което я вълнуваше много повече, но ще стигнем и до там. Да се върнем на първата им среща след няколко годишна пауза. Беше късно вечерта, след полунощ. Те и по принцип по това време се срещаха. Предимно. Някога преди. Беше странна среща. Говориха си много. Все пак не се бяха виждали дълго време. Наистина говореха, а преди не го бяха правели, защото винаги се стигаше до някакъв вид караница, говорене на въпреки и пр.. Но сега, определено беше различно. До след няколко часа, когато той реши, че трябва да я поеме в обятията си и да я засипе с целувки. Ама не просто целувки, а от ония техните, за дето всеки би им завидял. От тия прегръдки и тия целувки нямаше измъкване и за двете страни. И ако трябва да кажем, че е имало някаква грешка в тази среща,  то това със сигурност са били тия целувки. И може би ще попитате защо... Ами защото след тези целувки, нещата никога не остават само такива и винаги има продължение. И тук вече бих казала: За съжаление!, но не за тях двамата, а за един друг човек, който не подозираше нищо. В такива отношения, винаги има един потърпевш, който реално няма вина за това или единствената му такава е, че се е примирил с човек до себе си, който винаги ще търси нещо друго, но това е друга тема на размисъл. Да продължим от вечерта с целувките. Все пак тя приключи в ранните зори с едно типично тяхно сдърпване за раздяла. След кратко затишия и един глупав ход от негова страна, нашите герои отново не издържаха и повториха срещата си и тогава вече имаше последствия. Този път разговорите не бяха дълги и целувките - просто целувки. Всичко беше както преди. Както преди 10 години. И въпреки, че разлика нямаше в допира, дишането и дори стененето, реално имаше такава, но те не я разбраха на момента. Продължиха още малко и очевидно се поунесоха, защото в един момент официалната дама на господина разбра, че нещо не е наред. И не беше. Но не беше и тя проблема. Просто в тези двамата имаше нещо по-силно от тях самите. Нещо, което винаги ги дърпаше един към друг, точно, като магнит. И някъде тогава, малко след последната им среща в един телефонен разговор, без да си казват край, тя разбра, че наистина е дошъл краят им. И ще попитате как го разбра? Ще ви кажа. Беше готова да излъже, заради него и го направи, без той да я беше молил. И дори не сметна за нужно да навлиза в подробности, те отдавна нямаха значение. Точно тогава тя осъзна, че най-накрая е дошъл и техният край. Краят, който толкова дълго чакаше. Навярно, просто не им е било писано. А и те не го написаха... Историята остана недовършена и далеч от изживяна. Но нека да има и за следващия живот,ако вярват в него... 

Известно време след това, тя отново се влюби. Не беше, като в приказва, но за нея си беше. Той ли? Той все още е с дамата, която си затвори очите, за това, което беше разбрала. Щяха ли да се срещнат отново някога? Никой не знае. Единственото сигурно беше, че никога повече нямаше да обичат така силно. 

Край!
Или пък... не съвсем... 

J. J.