Някъде там... Между утре и никога...

Наскоро прочетох някъде, че една жена трябва да си тръгне от мъжа след първата сутрин, в която не ѝ се иска да стане преди него и да му направи закуска. Е, мисля, че и за мен беше настъпил този момент. Някак си осъзнах, че след толкова споделени мисли, аз самата вече не исках неговите утрини. Не исках той да ме буди, нито пък да ме приканва към леглото вечер с неговото "Хайде да спим.". За пръв път след толкова много отделено време един на друг не ми се искаше да му направя онова горещо кафе, което така и не се научих да му правя. Не, че имахме и този шанс. Така де, в нито една споделена сутрин на никой от нас не му идваше на ум за някакво си кафе. Кафето ли не обичахме... Или пък просто обичахме. Кой знае? Няма и да разберем. Оказа се, че да си тръгнеш от някого, когото обичаш може да бъде адски болезнено. Толкова трудно, че ти се струва направо невъзможно. Но веднъж направиш ли го, това става най-лесното проклето нещо на света.  Аз ли се подценявах или надценявах любовта, мислейки си, че няма да се справя с това тръгване. Майната му! Аз съм дъщеря на лъв. Мога всичко. И един мъж няма да ми се опре, дори това да означава, че тръгвайки си ще му оставя сърцето си. Като трофей за всичко, което не беше, защото можеше и да е, но се загубихме... Някъде там... Между утре и никога. Защото на някои неща просто не им е писано. И виновни няма.


J. J.