До крайно влюбване!

С него не си задаваха въпроси. Знаеха, че не е тяхна работа да питат как е минал денят на другия. Нямаха право на това. Той - толкова обвързан, а тя – толкова  влюбена в своята свобода, че веднъж вече бе пожертвала любовта си за нея. Не бе готова да каже "да" на който и да е... Просто принадлежеше на света, независимо колко и струваше това. Обаче между тия двамата имаше нещо... Нещо, което отричаха. Нещо, което не бяха изпитвали, въпреки немалкия им опит в живота. Нещо, което все ги дърпаше един към друг, колкото и да им се искаше да избягат... Не вярваха в любовта си. Опитваха се да я оправдаят с куп други неща. Искаше им се да беше нещо друго, но не беше друго. Това си беше. Упорито се избягваха. Само в момент на слабост разменяха по дума - две, ей така, за сила, кураж или каквото там си мислеха. От къде да ги знам. Глупави хора. Кой нормален доброволно ще си затвори очите за това? И може би, точно във въпроса беше отговора. Може би, наистина нещо не им беше наред. Да. Не бяха от един свят. Делеше ги много… Цял един живот. Нейният – пълен с липси и неговият – вече пълен. На пръв поглед и двамата нямаха място в живота на другия, но и двамата знаеха още от първия поглед, който си размениха, че точно там е мястото им. Един до друг. Оставаше само да се преборят, преди всичко със себе си, за да заслужат това щастие, което всъщност им беше поднесено на тепсия. Не, че не си го бяха платили вече. Напротив.  И двамата при това. И си го заслужаваха. И го знаеха, но не си го признаваха. Всъщност някой доста се бе постарал да срещне тези две сърца и въпреки, че не изглеждаше сега да им е времето – беше си. Тяхното. Най-накрая така чаканото. Времето и мястото определя само живота. Да. Животът е странно нещо, а  хората още повече. Обичаха се. Но не, те нямаха право един на друг. Не питаха един за друг и не спираха да мислят един за друг. До крайно влюбване! Изпепеляване. И намиране отново във всеки следващ живот. Просто на тия двамата им беше писано... Само да можеха да четат...

J. J.