Той винаги ще си остане с главна буква в моя живот. Появи се неочаквано. Обърка хормоните в главата ми и си тръгна. То какво друго да направи човек... Накрая всички си тръгваме. От нещо. От някой. От някъде. Не го съдя. И аз бих го направила, ако можех. Но не можех. Пусто сърце. Беше останало там. Ама да стои. Не си го търся. Вече. Уморих се. От любов. От такава, неразбрана, несподелена, непотърсена, незначна. Стига толкова. Винаги съм търсила съвършенство, ама онова несъвършено съвършенство, което е такова само в сърцето. И никога не съм се примирявала с по-малко от това. Истината е, че с него беше такова. Погледнато отстрани обаче, далеч не беше така. Но ние не гледахме отстрани и в това беше цялата магия на несъвършеното съвършенство. Смелостта да се потопиш във всичко, което иска сърцето ти. Сега. Не утре. Не в други ден. И не в някой друг живот. Сега. И го направихме, макар и за един кратък миг. След това, всеки продължи, както може. Ако можеше, изобщо. Не съжалявам, защото беше, а можеше и да не е. А не си представям свят, в който не сме били. Невъзможно е. И всъщност, той наистина ми даде всичко, от което имах нужда. Любов.
И да, това е край.
J. J.
Коментари
Публикуване на коментар