Целувам те... За довиждане, не за сбогом....

Някъде между къщата на стар познат и сладкиша за рождения ден на баба ми осъзнах, че трябва да сложа край на нещо, което бавно ме убиваше отвътре. Може би, преди година бих казала, че това нещо е любов, но сега не на трезва глава, а на още по-опиянена си давам сметка, че колкото и да ми се искаше, това не бе любов. Беше обикновена загуба на време. Моето, неговото. Абе, времето... То не е безкрайно и аз нямах намерение да го губя по този начин. Това бе най-трудното решение, което съм взимала, защото всяка клетка в мен казваше обратното. Всичко в мен крещеше, че това е любовта, но една искрица разум все пак си проправи път сред нищото и ми даде силите, които ми бяха нужни, за да затворя тази страница. И всъщност не просто затварям някаква страница, аз затварям цялата глава. От днес започвам на чисто. Какво ще пиша на празните бели листи - не знам. Дали ще се струва четенето накрая - надявам се. Знам, че няма да е лесно. Знам, че ще изплача куп сълзи и безброй пъти ще искам да се върна там, от където си тръгвам, но също така знам, че именно аз трябва да направя тази крачка. Все някой трябваше да играе мъжа! Затова... Целувам те, но този път за довиждане. И все пак не за сбогом, защото знам, че все в някой живот ще се срещнем пак. Кой знае, все някога може и да бъдем навреме един за друг... В този не бяхме.


J. J.