Късно е да бъдем други...

Някога, някъде бях чела, че моралът е за тези, които не познават измеренията на любовта. Към днешна дата съм напълно съгласна с това. Само човек, на когото не са му се обърквали всички хормони и невротрансмитери в главата може да парадира с чисто морално поведение... Тестостерон, естроген, адреналин, допамин, серотонин, окситоцин и вазопресин са всички съставки, които са нужни на мозъка, за да си забърка коктейла "любов"... И сервира ли ви го /защото този коктейл не се поръчва, той директно ви се сервира/ всяка капка морал, която е останала във вас е на път да си замине. За влюбения човек няма правила, граници или пък друг вариант. Той си мисли, че знае какво иска. Казвам "мисли", защото както сами може да се досетите от цялата тази бъркотия в главата, мисленето едва ли е нещото, което му се отдава най-добре. Влюбеният човек живее за мига, не го интересува следващият такъв и дори не иска да знае дали изобщо ще има следващ. За него е важно всичко, което се случва само и единствено сега. Усмивката сега, допирът сега, недоизпитото кафе сега, разхвърлените дрехи на пода сега. Той не се интересува, че нея, някой, някъде сега я чака, защото сега тя е негова. В неговите прегръдки и в неговото легло. Нищо друго няма значение. Да, след малко може и да чужда, но сега е само негова. Поне днес, поне за час, поне сега. Влюбеният човек не познава морала. Такива бяхме и ние. И не се притеснявам да го кажа, защото обичахме. Един друг, себе си или просто времето прекарано заедно... Нямаше значение. Обичахме и нямаше нещо, което можеше да ни спре. И двамата сме лъгали. Той - тях. Аз - себе си. Виновни нямаше, но нямаше и невинни. Горяхме, опиянени от един коктейл, който никой от нас не беше поръчвал, но съдбата бе решила, че сме жадни... Прекрачвали сме много граници. Ранили сме много. И тях, и себе си. Но пиехме, и пиехме. Явно наистина сме били жадни. Кой да ти знае... Коктейли много, но като този друг няма. Но като всяко нещо и той свърши, и всичко си дойде на мястото. И двамата наникъде. Изгубени по своя си път, далеч от всякакви подобни напитки. Понякога се връщахме за по още една глътка и пак ранявахме. Все се намираше кой да прощава. Изгубена кауза бяхме. И сме. Навярно и такива ще си останем - жадни. Но късно е да бъдем други. А и за какво ни е. Имахме се. Тогава. Вече няма сега.