"Някой ден ще спре да ти пука"

Честно да си призная, не знам как съм изглеждала в този ден, когато брат ми дойде и каза думите: "Някой ден ще спре да ти пука", но точно тогава разбрах, че аз не искам да спира ми пука. Искам да се усещам жива отвътре, а това няма как да стане, ако някога спре да ми пука. Това би означавало, че нещо в мен вече е умряло и няма нищо по-тъжно от това да знаеш, че безразличието е взело доминираща позиция в твоя живот. Не. Отказвам се от това някога да спре да ми пука. Искам да се събуждам ядосана, щастлива, мрънкаща, недоволна, влюбена, разлюбена, обичана, обичаща, наранена, доволна или не. Искам да усещам всяка част от тези чувства. Да боли, да е щастие, да е обич, да е всичко, което ще възбуди сетивата ми. Та, какъв би бил смисъла на този живот, ако стигнеш този момент, в който вече ти е все едно, ако започнеш да живееш монотонно и престанеш да вярваш в чудеса. Ако се предадеш, само защото някой, някога, някъде там, по някакъв начин е наранил егото ти. Зарежи го. Остави го. Опитай поне и живей. Толкова много съм се нагледала на мъжко еко и женска гордост, че съжалявам всеки човек, който позволява тези чувства да надделеят над копнежа за щастие, а него всички го имаме. Отдавна спрях да подхранвам и егото си, и гордостта си. Сега когато ми се плаче - плача и не се срамувам. Когато ми се смее - се смея, защото в крайна сметка това е смисълът. Когато ми се крещи - крещя. На него или просто без него. Когато искам прегръдка - го казвам и не чакам той да се сети. Когато искам да му звънна в 5 сутринта с най-глупавата причина - ами правя го и не се притеснявам, че ще ме помисли за луда. Всички сме луди по един или друг начин. Когато искам да остарея с него - погледът ми го казва вместо мен, а аз само го споделям с най-силния си глас на морето. Когато искам да обичам - обичам. И изобщо не се сещам за его, гордост, предразсъдъци, инат и всяка друга глупост, която може да попречи на свободата да бъдете щастливи. Някой ден ще спре да ми пука, че той не се е обадил днес, че нещо пак не се е получило както съм го искала, че съм изпуснала още една възможност, че не съм казала достатъчно пъти днес "обичам те", че е станало или не станало това, това, това и това... Някой ден! Надявам се само този ден да бъде последният в живота ми, за да знам, че съм живяла и че ми е пукало. А познавайки се съм почти сигурна, че този ден дори и да дойде в моя живот - ще го изпратя по живо и по здраво. Защото на мен ми пука! 

J. J.